Официален сайт на Варненска и Великопреславска Света Митрополия

   Срещата в Община Варна на 25.06.2008 г. между отделите, работещи в ресора на лечението и реинтеграцията на наркозависимите и последвалият разговор с началника на отдел "Превенция" д-р Станчев ме изненадаха, наистина приятно, с няколко неща. На първо място разбрах със сигурност, както между другото и винаги съм предполагал, че интересът на местните власти към проблемите на лицата със зависимост от психоактивни вещества не е от скоро. При работната среща видях поне по двама представители от около десетина отдела. Тук бяха от Пробационната служба (следящите развитието на зависимите престъпници, с текуща условна присъда или в период на пробация), работещите със затворници, зависими от наркотици, тук беше д-р Борислав Станчев (споменатият Главен експерт от отдел „Превенция”), проф. д-р Искрен Коцев, д.м.н., ръководител на клиниката по гастроентерология, представители от администрацията на Община Варна... Второто, което ми направи впечатление – събралите се искаха да изградят обща стратегия за работа, да се подпомогнат взаимно в процеса на лечението и връщането обратно в обществото на наркозависимите като нормални граждани, а мнозина дори спрягаха понятия като личност, щастие и интегритет, обсъждайки тези неща. А това последното е, само по себе си, доста повече от всичко, правено по един или друг начин, на много места в страната. Разменихме си телефонни номера и визитки (нещо, за което дълбоко се съмнявам, че е трайна практика сред хора, срещащи се да обсъдят чисто конюнктурен въпрос, който носи единствено парични или политически дивиденти).

    Към края на общата дискусия се обадих. Не се представих, защото счетох това, че съм седнал до дякон Михаил Манев, административен директор на ПЦДОН „Св. Боян Енравота”, за достатъчна легитимация:

    - Вие тук обсъждате реинтеграцията на зависимите, нали така? – всички закимаха – Реинтеграция не означава ли връщане в обществото? – сигурно добре бях влязъл в ролята на току-що пристигащ, който не е сигурен къде точно се намира, защото някои взеха да се въртят по столовете, а други зашушукаха помежду си – Ами то общество... няма! Какво правим в този случай?!

    Получих одобрение оттук-оттам, но пък един от водещите малко се поядоса:

    - Аз разбирам какво казвате – опита да бъде дипломатичен – Но, все пак, има все още семейства, професионални колективи...

    Реших, че е крайно време да дам някакви индикации, че мога да се държа и значително по-целесъобразно, за да не прескоча горния праг на толерантност:

    - Предполагам, всички знаем, че наркоманията е заболяване, засягащо цялото семейство и общността. Както също и че корените й са, най-често, в самото него – лош пример, разстроени взаимоотношения, неумение да се общува... Пък, за да бъде човек истински щастлив, едно от задължителните условия е да се възстановят нарушените взаимоотношения, човекът да се почувства отново приет, обичан и полезен именно в общност. На този етап, лично аз, само у Църквата виждам запазен този тип поглед върху проблема личност-общност. Така, че искам да ви попитам: Подготвяната стратегия предполага ли някаква форма на сътрудничество с Църквата, за да бъде ползван Нейният опит или дори поканена да участва в някаква форма на оздравителна работа с общностите... - сякаш усетих разбиране или, най-малкото, готовност предизвикателната ми теза да бъде обмислена...

    Разговорът ми с д-р Станчев, проведен след около две седмици, обаче, леко ме разколеба. Той ми показа, че българската интелигенция, колкото и да е експертна, можеща, готова на движение и развитие, все пак се предоверява (все още) на популярните хуманистични добродетели, че все-таки настоява да пренебрегне опропастителното им въздействие. И това (ще ме прощавате, че така радикализирам нещата, но те за мен са очевидни) е остатъчен комунизъм, защото не е ли комунизмът именно „религиозен” хуманизъм и точно по причина на неговата „религиозност” - трудно изкореним като наклон в мисленето. Това е „на нов глас” утвърждение на „светостта” и самостойността на идеите и абстракциите, в изместването на центъра, зададен от християнската идея за святост, която може да изхожда единствено от личност към личност.

    Доколкото при разните хуманистични девиации има понятие за личност, то е по-скоро в смисъла на това, че личността инкорпорира (събира в себе си) не другостта и Другия, а именно идеите и абстракциите и не за да почерпи от там живот, а да им даде на самите тях от своя живот – следователно тя се разтваря в тях – те я разделят на съставни части, защото я оценяват според функциите й (т.е. като полза в тяхното подхранване) и я моделират чрез префасониране – дистанцират я и я правят враждебна спрямо всяко нещо в нея или около нея, което считат заплаха за паразитното си съществуване. Тъй, че няма как да се срещнат двете идеи за святост (двете визии за превенция) – те са несъвместими и изключващи се взаимно. И така човешката стойност става относителна и умението за интегритет в идеите и абстракциите определя нейната ценност, а не готовността й за общение и отношение с реален Друг. Тук заповедта „Не убивай” губи своята сила, понеже няма на какво да се основе светостта на живота, чиято красота и изначална характеристика е многообразието... Християнството е утвърждение на личността и живота, защото възпитава любов към другостта. И в съотнасянето с Другия моралът и етиката намират своето истинско основание, затова и християнството е също така спойка и фундамент на общността.

    А без устойчиво понятие за Друг и другост, личностното израстване и развитие е също трудно осъществимо, защото тогава няма и истинско понятие за Лик и личност – идеите се усвояват, амортизират, опровергават и оставят, след краха си, все по-осезателна пустош и апатия. Криза на идентичност, по друг начин казано оставят, ако човекът е намирал себе си в идеите. Но, намерим ли себе си в Другия, тогава има и съотнасяне, защото Човек черпи способността си да се движи и променя (израствайки) от Образа на Създателя, мислейки себе си в този Образ. Когато движението (подвиг) е насочено към Твореца, тогава има и усещане за трайност и вечност. А извън Твореца има лутане от девиация в девиация – именно смърт.

    Не е ли вярно? Не подмени ли „религиозният” светски плурализъм национализма и комунистическия интернационализъм? Е, кое е за предпочитане – да мразиш класовия враг или да мразиш расовия враг? Или да мразиш мразещите? (Като в руския филм „Да убиеш дракона”, който осмя и тоталитаризма, и „девиза” на перестройката „Забранява се да се забранява”). В единия случай цивилизационният ресурс е ограничен в границите на класата, в другия случай – в границите на расата. А в третия??... В границите на... плътта. Затова именно и спойката на Новия цивилизационен привкус е хедонизмът – живот за удоволствието. Пък, какво ще рече удоволствие – не ли предоставяне на волята на удовете (частите – слав.)... Та? Какво си говорихме за фрагментирането...

    Извън целостта на образа удовете са статични (гниещи) - самоволието им е кръгово движение – без цел и посока, защото не е ориентирано към целостта /целта/ и затова създава само илюзия за движение и то руши живота на цялото (тялото). Статичността предпоставя крайност, сиреч – безперспективност, предел. В крайностите се губи целостта. Целостта пък е мислима и видима единствено в образ. Новият ред насочи усилията си и срещу всеки образ, който не разпозна като свой сегмент и срещу нацията, и срещу пролетариата, и въобще срещу всички групи или фикции, които сметна за некотролируеми и трудно манипулируеми, отхвърляйки ги като свои сегменти, за да утвърди правата на малцинствата – сексуални, етнически, религиозни (пак идея, пак абстракция, пак крайност), които им противопостави. Но това е противопоставяне в един чисто романтичен план, при това лицемерен и нездрав, защото ядосаният нацист малко се различава от ядосания педераст, а в поставянето на единия като жертва на другия се осъществява отвратителна подмяна – хидрата религиозен хуманизъм ни увлича в лутането си, представя агонията на своето съществуване като борба за другост, едва ли не – проява на християнска добродетел...

    Е, простете сарказма, но и тук целостта е неосъществима, защото... моля нарисувайте ми хомосексуалист или нацист (без прилежащите им атрибути). Аз пък мога да ви покажа нарисуван светия и ще го разпознаете даже да е без нито една дреха... И това, май, е истински проблем – нациста ще го преоблечеш, хомосексуалиста също, но върху светията каквото и да облечеш, светостта пак ще струи, дори под трънения венец. Тук е именно линията на разлома – религиозният плурализъм разпозна в Човешкия Образ свой враг, по-сериозен от карикатурите на конкурентните идеологии. Свещената история се повтаря. Да! Повтаря се – Пилат отново освобождава Варава, вместо Христа. Допреди това идеологиите воюваха помежду си. Те нямаха чак такава претенция за универсалност. Днес войната е срещу Църквата, но не просто като институция и традиция, а срещу самата святост (при това на същностно ниво)... Защото, за да стане „бог без Бога”, човекът трябва да убие Бога. Нечестието стигна предела си, Каин се еманципира! Сега не Бог търси Каин, за да го пита къде е брат му Авел, а Каин търси Бога, за да му иска сметка, защо изобщо е допуснал появата на Авел...

    И ако някой все още не е разбрал – това е война. При това, не война „между кръв и плът”, нито война на идеология срещу идеология, а война за живота на света. И някоя от двете страни трябва да обяви своята безусловна капитулация. Предлагам това да е „религиозният хуманизъм”, защото определено, няма да сме ние...