СТЕФЧО АВТОГРАФА: ОТ ЦАРЯ И ГЕОРГИ ИЛИЕВ ВЗЕХ ПО-ЛЕСНО АВТОГРАФ, ОТКОЛКОТО ОТ СЛАВИ ТРИФОНОВ!

ЛИЛИ ИВАНОВА СЪЩО СТРАШНО СЕ Е НАДУЛА, НО ТО СИГУРНО Е ОТ ВЪЗРАСТТА

Стефчо Автографа е една от емблематичните личности на Пловдив. Той може да бъде зърнат в кадър по новините на всяка телевизия, защото постоянно се навърта около родните випове и световноизвестните личности, пристигнали в страната ни. Почти 30 години “ловът” на звезди и взимането на подписите им е смисълът на живота на 54-годишния образ. С колекцията си от над 200 000 автографа се цели в Гинес. След евентуалното си влизане в Книгата на рекордите Стефчо смята да се задоми и да се освободи от напрежението да гони звезди.

- Защо надаваш поразителен вик като на ранено животинче, след като получиш поредния си автограф?

- Така се освобождавам от напрежението. И си е един вид награда, `щото да дебнеш някой и да го хванеш в подходящия момент за подпис е суперизнервящо. Събирането на автографи е къртовски труд. Това са над 200 000 подписа, събрани от мен методично и целенасочено за около 30 години. В колекцията си имам всякакви звезди – от артисти до президенти. Бившите канцлери Герхард Шрьодер и Хелмут Кол ги имам, Рита Зюсмут, ексшефката на Бундестага я хванах, когато беше в Бачковския манастир, Далай Лама като беше в София, ми се разписа... В първите години на демокрацията взех подписа и на Желю Желев, когато още не беше избран за президент; взех автограф от Петър Младенов веднага след като си подаде оставката. Президентите на Литва, Латвия, Естония... на много страни... Имам много покойници - Андрей Луканов като премиер ми се разписа, Добри Джуров като министър на отбраната, абе, едва ли не цялото политбюро на ЦК на БКП. Само на Тодор Живков нямам парафа. Тогава УБО-то не ме познаваха.

От Тато да се вземе автограф беше най-сложното нещо на този свят.

- Знам, че от Лили Иванова имаш поне 20 подписа...

- Да, някъде към 20 са. Не съм ги броил точно, не съм правил статистика, защото тя ми се разписва от дълги години насам. От 5- 6 години Лили обаче е страшно променена, не е същата. Има си особености. Например преди 20 години лично й подавах тетрадката си и тя даваше автограф без проблем. Сега задължително трябва да си подам тетрадката на някой от бодигардовете й, той да я предаде на друг и така по веригата да стигне до Лили. Проблемно е и не е ясно какво точно тя иска. Но разбирам, тя е и малко по-възрастна. Нормално да има капризи, нали е най-голямата българска певица, и при това жива. Просто малко е станала особена като характер. Но като певица и като тяло на тази възраст е невероятна! Слави Трифонов също беше много, много приятен, но... Давал ми е подписи преди още да е Слави Трифонов, като работеше в “Каналето”. Сега сред охранителите му има нещо особено, има проблеми.

- С т.нар. “звезди” имаш проблеми, и по-точно с тяхната охрана. Знам обаче, че точно с лошите момчета, които бяха яко пазени, нещата са ставали безпроблемно.

- Да, Георги Илиев, Бог да го прости, беше разкошен. Красив, ларж, богат, даваше душа и сърце за Пловдив. Ние, както знаеш, всички го обичахме. След победа на “Локото” съм му скачал като луд. И бътой не ме е закачал. Но Жоро беше специален. Твои колеги-журналисти са ми казали да не го закачам след загуба на отбора, защото подивявал. Но след победа няма проблем. Виж, Коко Динев, бившият съпруг на фолкпевицата Анелия, е друг типаж. Той се разписва и след победа, и след загуба на “Вихрен”. Него съм го хващал след една от най-големите загуби на отбора му. И той, евала му правя, ми да де автограф с такова самочувствие, все едно отборът му беше набил противника до припадък. Но така е. Хората са различни. Вдовицата на Атанас Тасев, бившия собственик на “Локо”, дето го гръмнаха, ми даде автограф със сълзи на очи. Но тогава много се изнервих, `щото Емил Наков взе да ми скача и да ме пъди.

Искаше направо да изчезна.

Но женичката, плачейки, се разписа. Васил Божков, бившият шеф на ЦСКА, не мога да го хвана дори след победа. Божков е най-особеният българин. Просто особняк. Обещавал ми е много пъти: “Другия път ще ти дам автограф”. Е, не си държи на думата. Абе, няма друг като Жоро Илиев! Беше страшно ларж. И на коляно ми се е разписвал, и в колата си... нямаше проблем. Покойният Илия Павлов също обичаше да ми дава автографи. При всяко идване в Пловдив ми се разписваше. Бойко Борисов също е ларж по автографите. От него имам подпис още от времето му като охранител на Тато. От Сергей Станишев и Първанов също имам най-малко по пет подписа. Сега като дойдоха при откриването на Панаира, не съм ги гонил. Няма смисъл. Те не са проблематични.

Страшно лесен за подпис е Симеон Сакскобургготски. Вика ми: “Пак ли си ти? Айде, минавай по-бързо” - и се разписва човекът. Същите са цялата му фамилия. И Калина, и Кубрат, и Кирил Преславски, и царица Маргарита се разписват без проблем.

- Как си с фолкпевиците?

- О, много съм добре. От Анелия имам едно 5 подписа. Почти няма фолкпевица в България, която да не ми е давала автограф. И почти всички ме питат: “По колко пъти искаш да ти се разпишем?”. Абе, момичета... Само по един път ще се разписвате. Разберете ме правилно. В Гинес има ограничение – всеки трябва да се разписва само по веднъж. Вие трябва да сте благодарни, че аз решавам кой да ми даде подпис и съм либерален! Много беше тежка ситуацията при взимане на подпис от Латоя Джексън – сестрата на Майкъл Джексън. Преди около 20 години тя дойде на “Златния Орфей”. Гоних я още на автогарата в Бургас. И като ми се разписа, един човек почна да ме дърпа: “Продай ми подписа й. Ще ти дам добри пари”. Викам – пазарлъци няма да правим, не си продавам автографите. Онзи вдигна цената, но отказах. Затова и сега имам тази колекция.

- Кралят на Испания Хуан Карлос ти е дал подпис 10 години след първата ви “среща”. Как стана това?

- Начина, по който взех автографа на испанския монарх, ще го помня завинаги, защото е сред най-трудно взетите подписи. Първата му визита беше през 1993 г. След него в България се изсипаха и други кралски величия като шведския крал, датската кралица, един велик херцог и, разбира се, кралят на Йордания. От всички тези особи със синя кръв имам автографи. Най-трудно обаче се добрах до Хуан Карлос. За пръв път той посети България, София, навръх 24 май 1993 г. Около него имаше както испанска, така и българска охрана, която тогава не ме познаваше. Сега ме познават до болка. Дебнех го - на три пъти мина покрай мен и адреналинът ми се вдигна страшно. Напрежението нарасна. Преди да ходя за подписи, особено от кралски величия, никога не пия, никога не съм бил пиян, защото трябва да имам светкавични рефлекси. През 1993 г. изобщо нямах предвид, че кралят може да си има и собствена охрана, която аз да не различавам, да не са униформени. Подобни хора много често ме мислят за терорист, в случая минавах дори за баск с тази моя брада. Защото, ей Богу, аз например много приличам на македонски терорист. И се е случвало да ме взимат за такъв. Затова в такива моменти трябва някой да каже на звездата, че не съм терорист, а просто “ловец” на автографи. Та при първата визита се хвърлих към Хуан Карлос и веднага ме задържаха. Трябваше да обяснявам после, че това моето не е опит за атентат, а просто опит за автограф. След това при разпита ми казаха да внимавам, защото втори път

никой няма да ме пита какъв съм, а просто ще стрелят.

- По теб стреляли ли са при опит за автограф?

- Не, но винаги има опасност както да бъда бит, че дори и убит. И затова като разберат кой съм, ме предупреждават: “Няма да скачаш, няма да правиш резки движения, `щото ще си натресеш голяма беля и изходът ти може да бъде летален”. За да получиш подпис от монарх или от президент, трябва някой да те представи първо на охраната, после да ходатайства за теб пред “звездата”. През 1993 г. Не можах да взема автограф от испанския крал, но 10 години след първата си визита той посети Пловдив. Това беше на 10 юни 2003 г. Тогава дадох тетрадката си на кмета д-р Иван Чомаков, защото той беше домакин на Хуан Карлос. И кметът ми върна тетрадката с посвещение от краля, който над подписа си беше написал: “Търпеливите и упоритите винаги печелят. За мен е удоволствие да ви дам автографа си след 10 години”. Така го изстрадах аз тоя автограф, провървя ми. Просто на краля му бяха разказали за “инцидента” преди 10 години. Иван Чомаков ми ходатайства да взема подпис и от папа Йоан Павел Втори, когато дойде в Пловдив. Дадох на кмета тетрадката си. Той я предаде на папската делегация, на кардиналите. Върнаха ми я с разкривен подпис. После сравнявах “своя” автограф от папата с този от официалната книга на Пловдив. Нямаше измама.

- Как склони Хелмут Кол да ти даде автограф?

- Взимането на автографа му беше нещо невероятно като преживяване. И той си имаше и българска, и немска охрана. Кол чете лекция в Софийския университет. Успях да се добера до един як бодигард и да го помоля да ми помогне да достигна до канцлера. Той страшно разгневен ми каза, че ако само се опитам да доближа “тази личност”,

с мен щяло да се случи нещо страшно.

А от немската охрана почнаха да ми викат “Век! Век!”, т.е. да се махна, да изчезвам веднага. И аз застанах с тетрадката с подписите си до българското яко момче, дето ме заплашваше. В края на лекцията същият този “свиреп” човек ми ходатайства. Ама така се преобърнаха нещата, че чак не можах да повярвам! И той, дето ме заплашваше, че щяло да ми се случи нещо страшно, каза нещо на колегите си от германската охрана. “Ако искаш автограф, трябва да следваш кордона до хотел “Кемпински-Зографски”. Там може да ти се усмихне щастието”, ми казаха. И тръгнах аз към хотела бегом, а цялата делегация се качиха в лимузини. След като разбраха, че не съм терорист, канцлерът обединител на двете Германии Хелмут Кол се разписа с удоволствие.

- Известните личности пишат ли ти пожелания?

- Почти не. То няма време. Само кралят на Испания като по-топъл човек ми остави посвещение. Няма как да ми пишат нещо по-лично, защото ми казват: “Имаш от 5 до 10 секунди за подпис”. Не стига, че съм напрегнат, но като ми скъсят и времето, направо изпадам в прединфарктно състояние. А подписът действително не е повече една минутка. Разписва се звездата и бягам. Сега нещата вече са регулирани. Софийската полиция вече ме познава, на Националната служба за сигурност съм познат до болка; тези, дето охраняват президента и премиера, също ме познават, `щото те са едни и същи. И като взема автографа, от охраната все ми викат: “Ще черпиш”. Е, ще черпя, естествено...

- Страхотно напрежение те тресе, докато се добереш до турския външен министър, който наскоро беше в Пловдив.

- Да, защото на турците им заприличах на терорист- ислямист. Един пък от тяхната охрана ме взел за кюрд и щяха да ме бият. Но нещата се потушиха, защото консулът на Турция в Пловдив ме познава. И аз се обърнах директно към него, като разбрах, че ще стане “инфекция”. Човекът ми каза: “Ще следваш охраната и ще се приближаваш към министъра с плавни движения, стъпка по стъпка. Няма да реагираш рязко”. Няма да повярваш с какъв зор съм се придвижвал плавно и бавно, ама зор! Но като взех подписа от министър Али Бабаджан, отново нададох своя си пронизителен вик, `щото напрежението трябваше да се отпуши. Преследвах го цял ден, из целия град ме мотаха, но го хванах чак на Джумая джамия. Али Бабаджан – сегашният външен министър, за когото кюрдите и терористите са проблем. А аз на всичкото отгоре приличам на такъв. Но консулът ми ходатайства. Чух го как говори на министъра:

“Стефчо автограф... Буш, муш, Митеран...”.

Обяснява, обяснява и човекът се разписа пред джамията. При Митеран нещата бяха много лесни. Той е французин, възпитан, свикнал е да дава автографи. Като го видях, не знам как стана, но проговорих френски : “Мосю Митеран, сивупле автограф...”. А нашият посланик ми крещи да изчезвам. Щях да получа инфаркт от напрежение, но Митеран се усмихна и се разписа с удоволствие. И като се освободих, си нададох вика. Почнаха да ме гледат уплашени.